аз.

преживявам нещата по-зле отколкото би трябвало. имам невероятната нужда да изразявам истината, дори да няма кой да я чуе. имам нуждата да отворя очите на хората и да не оставям нещата недовършени. някак не ми е присъщо. искам истина.. за справедливост - не знам. тя е по-вишса сила и едва ли е по силите на някакво малко момиче като мен, но все пак.. моята съвест иска да е чиста и истинна.

Какво си?

Съдба ли си, роман ли си?
Или пък кратък разказ,
написан на коляно.
Дали завършва с "край",
или пък със "начало"?
Къде ще ни запрати
този път "Творецът"?
Какъв е тука смисълът
на всеки миг - любов?
На тези малки вечности,
раздиращи душата.
И колко болка, радост
още можем да поемем.
Това ще ни покаже
не времето, а... "Той"!

тийнейджърска песен..

На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.

Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!

Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.

А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.

Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.

На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.

1997 г

Недялко Йорданов

моята песен. единствената песен успяла да ме разплаче от първото слушане в една задушна и шумна училищна стая. бих могла да я слушам стотици хиляди пъти и да не ми омръзне. не е ли толкова простичка истината и не е ли истински чиста любовта струяща от малкото написани думи. не е ли вярно, че истинската и кристално чиста любов е възможна само между много младите? та кой гледа материалното, бъдещето, ползата от такава връзка на крехката възраст от 15-16-17-18? .. чиста и неподправена любов. колко души си имат такава? по-малко отколкото тези, които я нямат и няма да я получат в живота си.. това е сигурно. тъжно е и същевременно някак красиво. а толкова много хора не осъзнават това. толкова много родители не дават реалната възможност на вече поотрасналите си деца да обичат истински и искрено, защото щели да направят някоя глупост и родителите били длъжни да ги предпазят. по дяволите на това! как е възможно някой да е толкова коравосърдечен?! как е възможно хората да твърдят, че са изключително еволюирали и велики и да отричат върховното щастие в живота?! освен това да имат невероятната наглост да лишават и околните от него... не на това!
нека всички изпеете своята тийнейджърска песен!

Думи

Думи, мои думи, липсвате ми невъзможно
Душата ми прелива тя от чувства
Без вас сърцето ми е толкова нищожно
Напълнено със безпокойства

Листът стои пред мене празен
И клавиатурата прашасва ден след ден
Не, не е светът омразен
Но някак си изглежда тъжно сив за мен

Аз искам да крещя, да пиша
Да не мога да поема дъх
Аз искам под творба да се подпиша
Мастилена под моя подчерк островръх

Дали е важно да ме чуе някой
Защо пък важно е това
Дори и четена от личности безброй
Ще мога да ли променя света

И пак – все отговори нямам
Тъй само думи под свеща
Редя една след друга и си се надявам
Да стана малко силна след това

Грешки

Критичност. Ние непрестанно се взираме в хората около нас, анализираме ги и търсим негативните им качества за да ги осмеем сякаш убеждавайки себе си, че така не се прави и "поучавайки" се от тях. Но дали това е причината? Дали тя не се крие по-дълбоко в душите ни и дали името и не е "Комплекс"? Имайки комплекси ние започваме да вярваме, че останалите хора са по-несъвършени от нас.
Защото всички сме такива егосисти! Правим всичко възможно за да доставим удоволствие на душата и тялото си. Търсим негативизмите и някак си се иделазирамев собствените си очи... сякаш за да си докажем, че сме добри и пълноценни.
И какво ако хората правят грешки? Нима ние сме базгрешни? Не мисля, че хората сме черни или бели. Та истината не винаги е такава, каквато изглежда. За всеки отделен индивид тя е съвършено различна и единствена. И има ли грешки? Кой знае..

истински

Така неистово се страхувам,
като сърна в предсмъртен скок.
За свободата истинска жадувам
в този груб и труден живот.

Искам да обичам всеотдайно,
без следа от ревност и тъга.
Но уви, това е невъзможно,
без тях не съществува любовта.

Себе си желая да намеря,
сред толкова много съдби.
Но трябва, преди да го сторя,
да пролея стотици сълзи.

Всичко в живота така е:
черно и бяло се редуват в света.
И ако не си опитал и от двете,
ти истински не си живял.

уф.

seether - fuck it. това е настроението.

отвратително е. не издържам, това ме побърква. живеем в big brother. facebook е крюкарска машина, а скайп е място да бъдеш намерен и поруган за нещо.. естествено ако така не се получи телефонът е насреща и трябва да ти се звънне. ако е възможно поне 29 пъти при положение че последните 28 за последните 2 часа явно си си намерил причина да не вдигнеш. тормоз. всеки със всеки. клюкарщина. кой какво си бил написал на статуса, сменил си бил семейното полежение, имал нови снимки от еди-къде-си..
ще повърна и ще е малко.

блокирах

блокирах. блокирах по ужасен начин. навън вали сняг, духа леден вятър и е някак успокояващо от моя гледна точка.. гледам си го отвътре, при мен е топло и аз стоя на тъмно в стаята си. но.. по дяволите.. това е ужасен ден. изведнъж спря да ми се говори. не ми се говори. та това е ужасно, това съм аз.. как няма да ми се говори?! имам ужасно много мисли в главата си, но не ми се говори. незнам кое ми харесва и кое не, не знам кое е превилно и не, нямам никаква идея какво ми е мнението, какво искам и какво да направя. blank. ужасно е.. чувствам се празна.. дори чувствата ми са притъпени. дори не мога да се усмихна, не мога да се разплача.. нищо, по дяволите, нищо. моля се да не ми се наложи да говоря. това би било ужасно наказание. искам просто да спя.. да спя и да не се събуждам докато разхвърляните в главата ми мисли не се подредят.
навсякъде наоколо има хора с рози.. толкова обичам рози.. няма значение.
нямам мнение. неадекватна съм.. нервна и зла. не знам какво искам и какво би ме направило щастлива. нищо не знам.
блокирах.. и не ми се говори.

Колко много ме обичаш

Прегръщаш ме нежно
И наблюдаваш как спя
Гледаш лицето ми снежно
Чакаш пак в реалността да долетя

Даваш ми сладки целувки
Подаряваш ми крила
Завиваш ме с меки завивки
И ме караш да повярвам в чудеса

Усещам целувка, пргръдка и обич
Отварям очички като малко дете
Твоето лице е така близо до моето
От радост грейвам като слънчице

Чувството е трудно да опиша
И римите ми бягат надалече
И макар да газим вън във киша
Топло е в сърцата наши вече

Щастие донасяй ми такова винаги
И аз ще те обичам все така безкрайно
Обичам те, щастливо минало
Обичам те, защото ти си бъдеще и настояще

честит рожден ден.. обичам те!

колко простичко заглавие наистина.. а казвам много неща с него. и той знае. дамм 25 февруари.. Свилен има рожден ден! пораства.. моето съкровище, моето всичко.. защото без него всичко останало не би имало особен смисъл. колко егоистично. отново говоря за себе си. може би защото ние с него сме едно цяло.. ние се допълваме и живеем в симбиоза. и толкова се радвам. той винаги е толкова не достатъчно развълнуван, че има рожден ден.. за разлика от мен. аз се вълнувам и за себе си и за останалите.. това е толкова личен и хубав ден. именно на този ден човек може да открие ужасно много неща за себе си и тези около себе си. та така де.. да се върнем на основната тема..
Честит рожден ден, мое всичко! има толкова много неща, които искам да ти пожелая и да ти кажа.. и ти ги знаеш и ги чуваш отмен всекидневно. искрено се надявам да постигнеш наистина всичко, за което копнее душата ти и да надхвърлиш собствените си върхове, защото аз знам че ти можеш и винаги ще съм там за да те подкрепям. обещавам ти да не спирам да вярвам в теб, защото вярата е най-силното. обещай ми и ти да вярваш в себе си. Знам че можеш (не гледай така..). надявам се приятелите да са истински приятели и разочарованието да е непознато от тук нататък.. или поне да не е толкова познато колкото ми се струва в момента. надявам се да се усмихваш повече с любимата ми усмивка и да се чувстваш по-щастлив и удовлетворен от ставащото наоколо.

аз вярвам в теб
мое днес
и мое утре
грея за теб
ще грея днес
и грея утре
вчера пак съм гряла
бъдещото вчера - утре
то прекрасно е
ти запомни
обичам те
безкрайността пред нас е
и сме важни аз и ти

а днес.. най-вече ти! <3

*всичко друго ще си го кажа направо на теб

Нерви и подобни..

Хайде да излея малко злоба и злъч и да вървя да уча после..
Хората ме дразнят! Скапани са, нахални са, глупави са, авантаджии гледащи постоянно в чуждите чинии. Гр! Понякога ми се иска да ги хвана, да ги накълцам и после болезнено да ги сглобя наново. Не разбирам защо му е на някого да ми дава оценки при положение, че си няма и понятие от ставащото наоколо и причините за определено мое държание или мислене. Времето ме кара да се чувствам все по-несигурна, все по-далечна и невярваща. Та как да повярваш на някого и да си сигурен, че той ще си помисли какво ти е първо на теб и после ще гледа себе си? Плекален егоизъм. Егозмът, както вече бях споменала в друго си писание води съществуването ни, но по дяволите.. в големи дози ме отвращава.
Не им вярвам на хората! То как и да им вярваш.. малко от тях наистина биха се загрижили ако нещо с мен (например) става или пък биха помислили преди да нарушат неписаните закони за приятелство, познанство.. неписаният морал също.
Ревността била породена от потребността да бъдеш обичан и от страха да не си?! ГЛУПОСТИ! Bullshit ми звучи по-силно някак! Ревност? Когато всяка пикла/пикльо не се интересува от чувствата муежду двама души и изръсва фразата "кво кат` си има приятел/ка аз я/го искам" и се бута... тогава така наречената ревност (която си притежавам) е агресия и нерви. Изобщо целият този акт е посегателство над личното пространство на човека, който не се бърка в чуждите работи и не желае чуждата.. да речем любов. Ама няма да стане! Трябвало хората да се борят, за това което искат бла-бла-бла. Чуждото не става твое.. само дразниш.
И ПО ДЯВОЛИТЕ.. СЪВПАДЕНИЯТА МЕ ИЗКАРВАТ ИЗВЪН НЕРВИ!
Както и да е.. може и да го изтрия това, но все пак имах нужда да го напиша. Бла!

В кое е истината

Къде се крие щастието, скъпи мои? Задавам си този въпрос постоянно и в главата ми напират всевъзможни отговори и се обърквам напълно. Какво наистина ни прави щастливи и кое е онова, което ни кара да се чувстваме пълноценни в собствените си животи? Да опитаме с няколко предположения:
1во - щастливи сме ако сме спокойни финансово, не сме тежко болни и в общи линии живеем добре, не сме гладни, жадни и бездомни. Но дали това е достатъчно? Съмнявам се. Да, здравето не е всичко, но и без него всичко е нищо. Да определим тези нужди като физически.. тоест неща без които голяма част от останалите биха били ужасно невъзможни. Все пак наистина физическият комфорт ни носи доста спокойствие за духа. Факт.
2ро - когато сме обичани, уважавани, харесвани и креативни. Когато човек има креативно мислене хората наоколо го забелязват и му обръщат внимание, след време те започват да черпят от неговите знания, идеи и мисли и си привързват към самия него, защото им носи радост и удовлетворение. Това е добър начин да помогнем и на себе си и на останалите. Ние се развиваме, а те се вдъхновяват за собственото си развитие, вдъхновяваме се и ние, защото сме харесвани - добра сделка. Да, вярно е обаче, че за да постигнем това трябва да живеем в определени рамки поставени от общоството, което колкото и да е жалко е полезно и вероятно ни помага доста в улесняването на съществуването ни.
3то - и за мен най-важно. Щастие, развитие, удовлетворение, божественост на душата (soul divine). Да се чувстваш жив душевно - ето това е моята истина. Аз чувствам, че съм обожавана. Колкото и да е скрито дълбоко в очите му аз виждам невъзможността му да съществува без мен... точно като моята да живея без него. Душите ни се сливат и се превръщат в една по-мъдра душа с времето. Ние се развиваме заедно, покоряваме върхове и продължаваме да вървим към безкрая и неизвестното. Човешкият стремеж към знанието незнае правила.. и ето това е Щастието, скъпи мои - развитие и любов.
Може и да съм ви пообъркала, но в крайна сметка и това се налага понякога.. хехех. Замислете се и вие.

Обичам

В блога има доста стихотворения от последната година и нещо.. и още 2 пъти повече, които не са пуснати. И повечето от тях са именно за един човек (като изключим тези на друга тематика, то той има пръст навсякъде). И дали те му доказват колко го обичам? Сигурно да, но в мен постоянно напира мисълта, че не казвам достатъчно, не правя достатъчно, не .. и аз незнам. Защо ли? Защото го обичам безкрайно.. представете си един кръг - той няма край - толкова го обичам и повече, обичам го след края на света и душата си. Трудно и даже невъзможно е човек да покаже тази обич.. непосилно е за момиче.. просто за момиче като мен. Преди няколко седмици бях в тоалетната на една дискотека в зимаен курорт и изтривах щастливите си сълзи - на другия ден си отивах при него, той щеше да ме прегърне и да ми подшушне в ухото колко ме обича.. нямах търпение. Та тогава там влезе една напълно непозната жена и ме попита защо плача, приятелката ми обясни, че това са щастливи сълзи и че плача защо обичам и съм обичана. И в този момент тази жена ме погледна толкова искрено и ми каза "О не плачи, не трябва да плачеш. Кажи му че го обичаш! Веднага му кажи, повтаряй му го. Трябва да им се повтаря по колкото може повече пъти на ден! ..." И хах. Тази жена ме зареди толкова много! Тя видя в очите ми колко силна е любовта ми. Значи с личи? Вероятно. Имам няколко приятелки, които наиста се радват на щестието ми.. виждам в очите им как с умиление гледат замечтаната ми физиономия и ме гушкат с радост.. радват се, че съм щастлива. Очарователно! И тях ги обичам. Обичам хората, които ме обичат (егоизъм хахах).
Да знаете, че ви обичам. Няма нужда от имена. Вие си знаете. Обичам ви. А, теб най-много те обичам! Благодаря ви, че правите живота ми смислен! Благодаря ви за всичко, което сте направили за мен. Благодаря и за лошите неща - те ни учат на много. И се радвам, че ще продължавате да сте до мен и аз ще продължавам да съм до вас!

Не забравяайте, че ви ОБИЧАМ!

Лъжи

Мразя да ме лъжат! Толкова е ужасно, че е способно да изстиска последния живец на част от обичащата ми душа. Лъжи.. за мен едва ли има малки и големи лъжи - всички те са еднакво силни. Защо? Защото истината има нужда от мен.. той каза "не е кой знае каква лъжа".. и аз рухнах. Та как може да го нарече така? Това убива душата ми, това я наранява, това я смачква и я захвърля в боклука.. това не е ли важно? Не е ли кой знае какво? Та от това зависи съществуването ми - от толкова мънички неща, които държат парчетата на пъзела ми подредени поне донякъде. Изрекоха се много противоречия, малки лъжи и надежди тази вечер.. ужасно. Ето това искам - да не ме лъжат. Защото едва ли мога да простя.
Той ме обича прекалено много.. той не исака да ме лъже - той ми обеща. А вие?

Нищо особено

Аз не съм нищо особено. Даже никак. Просто момиче. Не съм най-красивата или най-умната на света. Винаги търся лошите неща в себе си.. самокритична съм, но може би нямам достатъчно воля.
Защо съм обичана? Та аз не съм невероятна. Аз не съм онова, за което мечтая и немога да го постигна.. и дори да мога - дали ще бъда обичана?
Перфектна ли искам да съм? Може би. Но кой обича перфектните? Дори аз ги ненавиждам. Ужасно е да си такъв. И бих ли се почувствала по-добре ако бях с 5 сантиметра по-висока и 7 килограма по-слаба? Би ли ми било по-добре ако бях блестяща математичка? Дали ще съм по-щастлива ако не съм толкова емоционална и ревнива? Едва ли - защото тогава няма да съм аз. А как може да ми е добре ако играя роля.. ако този филм не е моят, а чужд. Та нали аз съм режисьорът на собствения си живот и нали самата аз контролирам нещата. Може би. Но въсщоност аз контролирам само себе си. Не останалите. А аз искам от тях да ме обичат. Те докога ще ме обичат?
Доката съм аз или нещо друго? Докога ще са ми верни? Докога ще мога да им вярвам?
Една приятелка казва, че Винаги не съществува.. а дали е права? Аз съм на коренно различно мнение.
Или просто искам да имам някои неща винаги.
Искам винаги!

Тва не е за пред хора ама си е за Нона! xD

Вървя си по принцип
Дефакто си залитам
Няма ли кого за пътя да попитам?
Тъмно е
А аз съм на глава пияна
Весело и шантаво усмяна
Паля си цигара
Имя вятър, мамка му.. има вятър
В далечината виждам фара
Сутринта ще ям попара
Ах, защо немога да повърна!
Нее, немога биричка да върна
Светлина дали ще зърна
Ах, защо сама съм?
Тук било тоалетна
Място няма да приклекна
Деба, някоа да помага
Някаква до мене също е пияна
Има ли измъкване от тая дупка?
Гумата на джипа ми изпуска
Леле-мале спря ми тока
Май че плувам във потока
Ах, че светло
Их, че гадно
Слънце, болка бясна във главата
Кво ли беше некво нещо странно?!

(сама незнам какво съм писала, сериозно..
малко ме е срам да го побликувам, ама карай да върви)

За Теди

Събуждам се пак
Чашата с кафе до мене е, чака
Кутия цигари, почти е отворена
Дам, горчилка и сутрешни мисли
А погледът, той е зареян на някъде
Той е далеч, далеч от СЕГА
Лети се съзнанието, лети към безкрая
Не спира, и теб подминава
Ставам, болезнено трудно е
Както вчера, преди вчера и утре
Дари и не мисля, рутина, рутина
Книга в ръката ми, тиха музика
Думи отекват в съзнанието бързо
Бурно ме блъскат към нищото
Бурно, далече от звуците
Падам, безтегловността ме отвлича
Дали съществувам?
Незна, нехая
Мен нещо ме носи към нищото
Аз си отивам с безкрая
Туп.
Пак тук, аз жива съм
Догаря последна цигара
Реално боли ме
Не плача.

Егоизъм

Аз съм ужасно егоистична личност. Егоизмът ми блика на посоки понякога. И днес си стоях проста така мислеща.. какво е правилното и дали човек трябва да се раздава? Но защо?
Често пъти нещата не биват оценени и на околните не им пука особено. Всички те растат в развъдник хранени със злоба и завист.. тогава се влюбват в самите себе си и стават егоисти. Не виждат по-далеч от собствените си носове, а това ужажаеми не е нищо добро. В крайна сметка на света има много други хора, които имат собствени съдби, грижи и щасти(я). Мисълта ми е, че егоизмът ни пречи да се радваме на останалите или пък да се чувстваме зле заради тях.. което е добре или не? Съмнявам се. Да обичаш само себе си е далеч по-скучно и сиво. На млада възраст нещата не са толкова откроени.. съученици, колеги наоколо - внушението за близост и приятелство е по-силно. Но след известно време човек все повече започва да се чувства самотно. Защо ли? Защото поради нежеланието си да съпреживява нещата с останалите се е отказал и от тяхното желание да го правят и така всичко е сиво. Не е дори бяло или черно - в такъв случай би било успокоително.
Но по дяволите.. не е ли всичко егоизъм? С това да помагаме на другите ние помагаме първо на себе си. Обичаме за да сме обичани. Харесваме за да сме харесвани. Помагаме за да ни се помага... Загубата на личния ни комфорт е къде-къде по-тежка от загубата на материалното.
Представете си следната ситуация: вие събирате пари за жилище и в един немного прекрасен ден идва ваш близък приятел и ви казва, че е изпаднал в страшна беда, че цялото семейство трябва да се крият... Накратко, необходима му е сериозна сума, която той, разбира се, ще се постарае да ви върне – когато успее да се справи с проблемите, да си намери нова работа и т.н. Вашите действия? Може да се престорите, че нямате никакви пари и да го отпратите. Ако това не наруши вътрешната ви хармония, вие, естествено, така и ще постъпите. А ако разбирате, че новият ви апартамент е много по-малка ценност от съдбата на приятеля ви? Ако искате да помогнете на близък човек, ако самата мисъл, че сте го оставили сам в бедата, е непоносима за вас? Тогава, естествено, ще му броите исканите пари. Купувайки си по този начин на самия себе си душевно спокойствие.
Това е навсякъде около нас.. и би ли трябвало да съществува. Навярно.
Но пък.. ако всички живеем "за останалите" ... тогава каква е собствената ни цел? На кого трябва да угодим? На любимия, на родителите, на останалите хора около нас или на самите себе си? Не е ли толкова по-важно НИЕ да се чувстваме добре, а не околните. Или и двете? Не съм особено наясно. Има ли вариант, при който всички са щастливи? Не. Ами тогава?
А обичаме ли себе си? Или обичаме другите за да ни обичат те тъй като не сме пълни с достатъчно егоизъм за да си даваме любов? Странно, нали? Кой знае...
Какво да направим? Да поставим себе си на първо място, да сме егоисти.. или да се отдадем на останалите? Нито едното ако питате мен.

Следва продължание..

Мнения?

Защо

Не слушам вече, аз не чувам
Не искам да познавам този свят с тъга
Защо ли често се налага
На дълъг път да тръгваме пеша
Оглушавам аз и ослепявам
Горят ме бавно злостни думи
Гори ме мен злостта в очите ви
Защо пак питам...
Неможе ли така:
Всеки мъничко да се усмихне
Да прегърне тук света
Неможе ли замалко само
Да не бъдем егоисти
Неможе ли рамо до рамо
Да вървим и да сме близки
Пак питам аз защо
Не, няма нищо невъзможно
Но не е каквото искам
...

Буквално в буквален момент

Любов, прости ми
И аз правя грешки понякога
Моля те, затвори си очите
Не бъди ти груб с мене
Сърчицето ми плаче и тихичко стене
Моля те, моля те в мене ти вярвай
Аз ще съм твоя и вярна завинаги
Моля те, понякога.. разбирай ме
Аз съм малко... глупаво момиче
Не разбирам и живота
Но през умне ми минава
И за миг за тебе да забравя
Егоистична и ревнива съм
Истерична и плачлива
Странна и замислена
Понякога... е, да
Но... моля те, обичай ме
Не ме забравяй, моля те
И пълни са очите ми
И пълно е сърцето ми
Със страх, със страх
А ти си мой
И аз съм твоя
Ние сме едно
Не искам да плача
Простичко.. обичай ме

Понякога

Понякога съм толкова объркана
И нещо вътре ми тежи
И често сякаш цяла съм опръскана
С много кал и сълзи

Боря се срещу света
Аз водя битка с вятърните мелници
И вървя наравно с вихъра
Не живея само в себе си

И така се плаша аз от други хора
Няма за сърцето ми покой
Мечтае то за мъничко отмора
Този свят - нека само да е мой

Но силите не са във мене
Аз съм мъничък човек
Ще отнеме много време
Може и да мине век

Безсилна ли съм
Или слаба
Различна ли съм
Въпросът си остава