Егоизъм

Аз съм ужасно егоистична личност. Егоизмът ми блика на посоки понякога. И днес си стоях проста така мислеща.. какво е правилното и дали човек трябва да се раздава? Но защо?
Често пъти нещата не биват оценени и на околните не им пука особено. Всички те растат в развъдник хранени със злоба и завист.. тогава се влюбват в самите себе си и стават егоисти. Не виждат по-далеч от собствените си носове, а това ужажаеми не е нищо добро. В крайна сметка на света има много други хора, които имат собствени съдби, грижи и щасти(я). Мисълта ми е, че егоизмът ни пречи да се радваме на останалите или пък да се чувстваме зле заради тях.. което е добре или не? Съмнявам се. Да обичаш само себе си е далеч по-скучно и сиво. На млада възраст нещата не са толкова откроени.. съученици, колеги наоколо - внушението за близост и приятелство е по-силно. Но след известно време човек все повече започва да се чувства самотно. Защо ли? Защото поради нежеланието си да съпреживява нещата с останалите се е отказал и от тяхното желание да го правят и така всичко е сиво. Не е дори бяло или черно - в такъв случай би било успокоително.
Но по дяволите.. не е ли всичко егоизъм? С това да помагаме на другите ние помагаме първо на себе си. Обичаме за да сме обичани. Харесваме за да сме харесвани. Помагаме за да ни се помага... Загубата на личния ни комфорт е къде-къде по-тежка от загубата на материалното.
Представете си следната ситуация: вие събирате пари за жилище и в един немного прекрасен ден идва ваш близък приятел и ви казва, че е изпаднал в страшна беда, че цялото семейство трябва да се крият... Накратко, необходима му е сериозна сума, която той, разбира се, ще се постарае да ви върне – когато успее да се справи с проблемите, да си намери нова работа и т.н. Вашите действия? Може да се престорите, че нямате никакви пари и да го отпратите. Ако това не наруши вътрешната ви хармония, вие, естествено, така и ще постъпите. А ако разбирате, че новият ви апартамент е много по-малка ценност от съдбата на приятеля ви? Ако искате да помогнете на близък човек, ако самата мисъл, че сте го оставили сам в бедата, е непоносима за вас? Тогава, естествено, ще му броите исканите пари. Купувайки си по този начин на самия себе си душевно спокойствие.
Това е навсякъде около нас.. и би ли трябвало да съществува. Навярно.
Но пък.. ако всички живеем "за останалите" ... тогава каква е собствената ни цел? На кого трябва да угодим? На любимия, на родителите, на останалите хора около нас или на самите себе си? Не е ли толкова по-важно НИЕ да се чувстваме добре, а не околните. Или и двете? Не съм особено наясно. Има ли вариант, при който всички са щастливи? Не. Ами тогава?
А обичаме ли себе си? Или обичаме другите за да ни обичат те тъй като не сме пълни с достатъчно егоизъм за да си даваме любов? Странно, нали? Кой знае...
Какво да направим? Да поставим себе си на първо място, да сме егоисти.. или да се отдадем на останалите? Нито едното ако питате мен.

Следва продължание..

Мнения?