магия

Превърни се в магия - и с пръсти от вятър
докосни мойте мисли - с дванайстия звън.
Превърни се в поема - родена в театър,
във душа от копнежи и в капчици сън.

Превърни се във въздух - и дишай със мене.
Погледни този свят и през мойте очи,
усети мойте чувства - моя ритъм за време,
мойте скрити желания - мойте диви мечти.

Усети любовта ми - като миг от безкрая.
Усети как те гледам - когато заспиш,
как треперя, когато откривам в теб... рая,
как очаквам гласа ти - щом за миг замълчиш.

Превърни се във сън - върху мойте клепачи.
Надникни във душата ми - пак - през нощта.
Превърни се във бяг на самотни ездачи,
надпрепускащи чувствата - в мойта душа.

Превърни се в море и заливай сърцето
със вълни от нестихващи нежни мечти.
Превърни се във бръчица - там на лицето
и във моята есен... със мен остани...

Не може обич с думи да се мери

Не може обич с думи да се мери,
че те по нейната повърхност плуват.
И никоя от тях не ще намери
пазар, където чувства се купуват.

Не казвай : „Всичко може да се купи!“
Не се продава обич, ни купува.
Щом етикет и́ сложиш - тя се чупи,
дори престава и… да съществува.

Ела при мен и нежно погледни ме
и нека твоите очи открият,
че обичта ми носи твойто име…
не могат думите да го изтрият.

Alexander Rybak - If you were gone

If you where gone
The moon would loose it's brightness
Without her smile
The finch would sing no more
And once in a while
Some waves would sigh with sadness
Remembering to lovers walking by the shore

If you were gone
The days would all be pointless
And in the night
I sing the songs so blue
A song about spring
And every happy moment
When I had all the time alone with you

But your right here
And nothing could be better
So take my hand
And stay with me to dawn
And while the wind
Is playing with your sweater
I can't imagine life
If you were gone

But your right here
And nothing could be better
So take my hand
And stay with me to dawn
And while the wind
Is playing with your sweater
I can't imagine life
If you were gone

If you were gone
The world would loose it's meaning
Without your love
How could I smile again
And though the sun
Would always keep on shining
I'd never shine
Without my dearest friend

But your right here
And nothing could be better
So take my hand
And stay with me to dawn
And while the wind
Is playing with your sweater
I can't imagine life
If you were gone

..

нона, обичам те.
благодаря ти.
знаеш..

17 години + 1

след час и половина ставам на 18 години. вълнувам се, седнала съм пред компютъра и чакам. отново във фейсбук, гледам собствените си албуми със снимки и си мисля.. колко много неща ми се случиха откакто станах на 17 до днес. 1 година - 365 дни.
направих си страшно готино парти миналата година.. беше щастливо.
бях свободна, имах цялото време на света за себе си. за свилен. за приятелите..
безкрайни разходки и разговори, стари вълнения.
няма да забравя великите репетиции за англофонията миналата година.. нямаха край, но резултатът беше очарователен. страхотен. и беше сплотяващо, красиво, щастливо!
видяхме L.A Guns!
видяхме AC/DC!
по дяволите, видяхме Placebo!!
видяхме много други групи.. струваше си.
изслушахме много чалга по разни купони.
изпи се много алкохол.. много! ;D
изплакаха се много сълзи. минаха ни много мисли през главата, случиха се животопроменящи неща.
някои се влюбиха. други по повече от един път.
някои страдаха много.
някои се смяха.
някои жестоко пропаднаха.
промениха се.
за една година.. колко неща се промениха за една година!
хората наоколо се сменят. за добро е!
и все пак..
каро, няма да забравя рождения ти ден и най-милите ти позитивни усмивки!
нона, няма да забравя всичкия ни смях през сълзи една за друга.
хрис, няма да се караме повече!
боренце, оценявам това, че изпълняваш толкова много от желанията ми!
крисе, благодаря ти, че още ме търпиш и обичаш!
и за другите искам да напиша. ама не сега.
и вас ви обичам! не съм ви забравила, просто.. сега ми е такова замислено.
ще стана на 18. и имам съмнения. а не трябва, нали?
всичко ще е наред. старите глупави мисли ще са забравени и ще им се смея.. ще са ме изградили.
време е влади да ми каже, че не съм него и не съм толкова готина, че някой да чете какво пиша. xD усещам го.
няма значение.
няма да пиша повече сега.
свилене (никога не те наричам така - йъу), обичам те! ииии ще те обичам!
аз. на 17. все още.

поискай..

Поискай да се гмурнеш дълбоко в очите ми,
поискай да влезеш в душата ми,
поискай да усетиш устните ми,
когато са горещи и червени..
прехапвани до кръв.
Пожелай да докоснеш кожата ми,
да прокараш пръсти през косата ми,
да вдъхнеш от аромата ми
и да попаднеш в моя плен.

Влез в моя свят,
каня те в душата си.
Ще се изгубиш в лабиринтите
на странните ми чувства,
не ще намериш истината
не ще си истински,
а образ по подобие на моите мечти.
Но ще ме почувстваш -
истинска и цяла,
както никога преди.
Ще ме намериш -
там в света на чувствата,
в света на мойта лична истина,
в света на мойта вяра,
моята болка,
моето щастие.

Поискай ме,
накарай ме,
ще позволя,
защото съм такава -
малка, но с душа.

аз.

преживявам нещата по-зле отколкото би трябвало. имам невероятната нужда да изразявам истината, дори да няма кой да я чуе. имам нуждата да отворя очите на хората и да не оставям нещата недовършени. някак не ми е присъщо. искам истина.. за справедливост - не знам. тя е по-вишса сила и едва ли е по силите на някакво малко момиче като мен, но все пак.. моята съвест иска да е чиста и истинна.

Какво си?

Съдба ли си, роман ли си?
Или пък кратък разказ,
написан на коляно.
Дали завършва с "край",
или пък със "начало"?
Къде ще ни запрати
този път "Творецът"?
Какъв е тука смисълът
на всеки миг - любов?
На тези малки вечности,
раздиращи душата.
И колко болка, радост
още можем да поемем.
Това ще ни покаже
не времето, а... "Той"!

тийнейджърска песен..

На младостта ни лодката отплува,
реката на живота си тече
и виждам във дъжда да се целуват
едно момиче и едно момче.

Ръцете й - разнежени и тънки -
като венец на мокрия му врат.
Здравей, любов, облечена във дънки,
здравей, надежда в тоз объркан свят!

Във нас отдавна всичко е изстинало,
жестоко гледат нашите очи.
Треперим пак пред утрешното минало,
а вчерашното бъдеще горчи.

А те вървят във свойто светло кралство -
единственото кралство на света.
Вървят с великолепното нахалство
на непукизма и на младостта.

Като светулки в днешната тъмница
през локвите, през уличната кал
върви една тийнейджърка - кралица,
прегърнала тийнейджърския крал.

На масата си аз ще ги поканя
да не изстине обедът готов.
Със хляб и песен аз ще ги нахраня,
а те ще ме нахранят със любов.

1997 г

Недялко Йорданов

моята песен. единствената песен успяла да ме разплаче от първото слушане в една задушна и шумна училищна стая. бих могла да я слушам стотици хиляди пъти и да не ми омръзне. не е ли толкова простичка истината и не е ли истински чиста любовта струяща от малкото написани думи. не е ли вярно, че истинската и кристално чиста любов е възможна само между много младите? та кой гледа материалното, бъдещето, ползата от такава връзка на крехката възраст от 15-16-17-18? .. чиста и неподправена любов. колко души си имат такава? по-малко отколкото тези, които я нямат и няма да я получат в живота си.. това е сигурно. тъжно е и същевременно някак красиво. а толкова много хора не осъзнават това. толкова много родители не дават реалната възможност на вече поотрасналите си деца да обичат истински и искрено, защото щели да направят някоя глупост и родителите били длъжни да ги предпазят. по дяволите на това! как е възможно някой да е толкова коравосърдечен?! как е възможно хората да твърдят, че са изключително еволюирали и велики и да отричат върховното щастие в живота?! освен това да имат невероятната наглост да лишават и околните от него... не на това!
нека всички изпеете своята тийнейджърска песен!

Думи

Думи, мои думи, липсвате ми невъзможно
Душата ми прелива тя от чувства
Без вас сърцето ми е толкова нищожно
Напълнено със безпокойства

Листът стои пред мене празен
И клавиатурата прашасва ден след ден
Не, не е светът омразен
Но някак си изглежда тъжно сив за мен

Аз искам да крещя, да пиша
Да не мога да поема дъх
Аз искам под творба да се подпиша
Мастилена под моя подчерк островръх

Дали е важно да ме чуе някой
Защо пък важно е това
Дори и четена от личности безброй
Ще мога да ли променя света

И пак – все отговори нямам
Тъй само думи под свеща
Редя една след друга и си се надявам
Да стана малко силна след това

Грешки

Критичност. Ние непрестанно се взираме в хората около нас, анализираме ги и търсим негативните им качества за да ги осмеем сякаш убеждавайки себе си, че така не се прави и "поучавайки" се от тях. Но дали това е причината? Дали тя не се крие по-дълбоко в душите ни и дали името и не е "Комплекс"? Имайки комплекси ние започваме да вярваме, че останалите хора са по-несъвършени от нас.
Защото всички сме такива егосисти! Правим всичко възможно за да доставим удоволствие на душата и тялото си. Търсим негативизмите и някак си се иделазирамев собствените си очи... сякаш за да си докажем, че сме добри и пълноценни.
И какво ако хората правят грешки? Нима ние сме базгрешни? Не мисля, че хората сме черни или бели. Та истината не винаги е такава, каквато изглежда. За всеки отделен индивид тя е съвършено различна и единствена. И има ли грешки? Кой знае..