Нерви и подобни..

Хайде да излея малко злоба и злъч и да вървя да уча после..
Хората ме дразнят! Скапани са, нахални са, глупави са, авантаджии гледащи постоянно в чуждите чинии. Гр! Понякога ми се иска да ги хвана, да ги накълцам и после болезнено да ги сглобя наново. Не разбирам защо му е на някого да ми дава оценки при положение, че си няма и понятие от ставащото наоколо и причините за определено мое държание или мислене. Времето ме кара да се чувствам все по-несигурна, все по-далечна и невярваща. Та как да повярваш на някого и да си сигурен, че той ще си помисли какво ти е първо на теб и после ще гледа себе си? Плекален егоизъм. Егозмът, както вече бях споменала в друго си писание води съществуването ни, но по дяволите.. в големи дози ме отвращава.
Не им вярвам на хората! То как и да им вярваш.. малко от тях наистина биха се загрижили ако нещо с мен (например) става или пък биха помислили преди да нарушат неписаните закони за приятелство, познанство.. неписаният морал също.
Ревността била породена от потребността да бъдеш обичан и от страха да не си?! ГЛУПОСТИ! Bullshit ми звучи по-силно някак! Ревност? Когато всяка пикла/пикльо не се интересува от чувствата муежду двама души и изръсва фразата "кво кат` си има приятел/ка аз я/го искам" и се бута... тогава така наречената ревност (която си притежавам) е агресия и нерви. Изобщо целият този акт е посегателство над личното пространство на човека, който не се бърка в чуждите работи и не желае чуждата.. да речем любов. Ама няма да стане! Трябвало хората да се борят, за това което искат бла-бла-бла. Чуждото не става твое.. само дразниш.
И ПО ДЯВОЛИТЕ.. СЪВПАДЕНИЯТА МЕ ИЗКАРВАТ ИЗВЪН НЕРВИ!
Както и да е.. може и да го изтрия това, но все пак имах нужда да го напиша. Бла!

В кое е истината

Къде се крие щастието, скъпи мои? Задавам си този въпрос постоянно и в главата ми напират всевъзможни отговори и се обърквам напълно. Какво наистина ни прави щастливи и кое е онова, което ни кара да се чувстваме пълноценни в собствените си животи? Да опитаме с няколко предположения:
1во - щастливи сме ако сме спокойни финансово, не сме тежко болни и в общи линии живеем добре, не сме гладни, жадни и бездомни. Но дали това е достатъчно? Съмнявам се. Да, здравето не е всичко, но и без него всичко е нищо. Да определим тези нужди като физически.. тоест неща без които голяма част от останалите биха били ужасно невъзможни. Все пак наистина физическият комфорт ни носи доста спокойствие за духа. Факт.
2ро - когато сме обичани, уважавани, харесвани и креативни. Когато човек има креативно мислене хората наоколо го забелязват и му обръщат внимание, след време те започват да черпят от неговите знания, идеи и мисли и си привързват към самия него, защото им носи радост и удовлетворение. Това е добър начин да помогнем и на себе си и на останалите. Ние се развиваме, а те се вдъхновяват за собственото си развитие, вдъхновяваме се и ние, защото сме харесвани - добра сделка. Да, вярно е обаче, че за да постигнем това трябва да живеем в определени рамки поставени от общоството, което колкото и да е жалко е полезно и вероятно ни помага доста в улесняването на съществуването ни.
3то - и за мен най-важно. Щастие, развитие, удовлетворение, божественост на душата (soul divine). Да се чувстваш жив душевно - ето това е моята истина. Аз чувствам, че съм обожавана. Колкото и да е скрито дълбоко в очите му аз виждам невъзможността му да съществува без мен... точно като моята да живея без него. Душите ни се сливат и се превръщат в една по-мъдра душа с времето. Ние се развиваме заедно, покоряваме върхове и продължаваме да вървим към безкрая и неизвестното. Човешкият стремеж към знанието незнае правила.. и ето това е Щастието, скъпи мои - развитие и любов.
Може и да съм ви пообъркала, но в крайна сметка и това се налага понякога.. хехех. Замислете се и вие.

Обичам

В блога има доста стихотворения от последната година и нещо.. и още 2 пъти повече, които не са пуснати. И повечето от тях са именно за един човек (като изключим тези на друга тематика, то той има пръст навсякъде). И дали те му доказват колко го обичам? Сигурно да, но в мен постоянно напира мисълта, че не казвам достатъчно, не правя достатъчно, не .. и аз незнам. Защо ли? Защото го обичам безкрайно.. представете си един кръг - той няма край - толкова го обичам и повече, обичам го след края на света и душата си. Трудно и даже невъзможно е човек да покаже тази обич.. непосилно е за момиче.. просто за момиче като мен. Преди няколко седмици бях в тоалетната на една дискотека в зимаен курорт и изтривах щастливите си сълзи - на другия ден си отивах при него, той щеше да ме прегърне и да ми подшушне в ухото колко ме обича.. нямах търпение. Та тогава там влезе една напълно непозната жена и ме попита защо плача, приятелката ми обясни, че това са щастливи сълзи и че плача защо обичам и съм обичана. И в този момент тази жена ме погледна толкова искрено и ми каза "О не плачи, не трябва да плачеш. Кажи му че го обичаш! Веднага му кажи, повтаряй му го. Трябва да им се повтаря по колкото може повече пъти на ден! ..." И хах. Тази жена ме зареди толкова много! Тя видя в очите ми колко силна е любовта ми. Значи с личи? Вероятно. Имам няколко приятелки, които наиста се радват на щестието ми.. виждам в очите им как с умиление гледат замечтаната ми физиономия и ме гушкат с радост.. радват се, че съм щастлива. Очарователно! И тях ги обичам. Обичам хората, които ме обичат (егоизъм хахах).
Да знаете, че ви обичам. Няма нужда от имена. Вие си знаете. Обичам ви. А, теб най-много те обичам! Благодаря ви, че правите живота ми смислен! Благодаря ви за всичко, което сте направили за мен. Благодаря и за лошите неща - те ни учат на много. И се радвам, че ще продължавате да сте до мен и аз ще продължавам да съм до вас!

Не забравяайте, че ви ОБИЧАМ!

Лъжи

Мразя да ме лъжат! Толкова е ужасно, че е способно да изстиска последния живец на част от обичащата ми душа. Лъжи.. за мен едва ли има малки и големи лъжи - всички те са еднакво силни. Защо? Защото истината има нужда от мен.. той каза "не е кой знае каква лъжа".. и аз рухнах. Та как може да го нарече така? Това убива душата ми, това я наранява, това я смачква и я захвърля в боклука.. това не е ли важно? Не е ли кой знае какво? Та от това зависи съществуването ми - от толкова мънички неща, които държат парчетата на пъзела ми подредени поне донякъде. Изрекоха се много противоречия, малки лъжи и надежди тази вечер.. ужасно. Ето това искам - да не ме лъжат. Защото едва ли мога да простя.
Той ме обича прекалено много.. той не исака да ме лъже - той ми обеща. А вие?

Нищо особено

Аз не съм нищо особено. Даже никак. Просто момиче. Не съм най-красивата или най-умната на света. Винаги търся лошите неща в себе си.. самокритична съм, но може би нямам достатъчно воля.
Защо съм обичана? Та аз не съм невероятна. Аз не съм онова, за което мечтая и немога да го постигна.. и дори да мога - дали ще бъда обичана?
Перфектна ли искам да съм? Може би. Но кой обича перфектните? Дори аз ги ненавиждам. Ужасно е да си такъв. И бих ли се почувствала по-добре ако бях с 5 сантиметра по-висока и 7 килограма по-слаба? Би ли ми било по-добре ако бях блестяща математичка? Дали ще съм по-щастлива ако не съм толкова емоционална и ревнива? Едва ли - защото тогава няма да съм аз. А как може да ми е добре ако играя роля.. ако този филм не е моят, а чужд. Та нали аз съм режисьорът на собствения си живот и нали самата аз контролирам нещата. Може би. Но въсщоност аз контролирам само себе си. Не останалите. А аз искам от тях да ме обичат. Те докога ще ме обичат?
Доката съм аз или нещо друго? Докога ще са ми верни? Докога ще мога да им вярвам?
Една приятелка казва, че Винаги не съществува.. а дали е права? Аз съм на коренно различно мнение.
Или просто искам да имам някои неща винаги.
Искам винаги!

Тва не е за пред хора ама си е за Нона! xD

Вървя си по принцип
Дефакто си залитам
Няма ли кого за пътя да попитам?
Тъмно е
А аз съм на глава пияна
Весело и шантаво усмяна
Паля си цигара
Имя вятър, мамка му.. има вятър
В далечината виждам фара
Сутринта ще ям попара
Ах, защо немога да повърна!
Нее, немога биричка да върна
Светлина дали ще зърна
Ах, защо сама съм?
Тук било тоалетна
Място няма да приклекна
Деба, някоа да помага
Някаква до мене също е пияна
Има ли измъкване от тая дупка?
Гумата на джипа ми изпуска
Леле-мале спря ми тока
Май че плувам във потока
Ах, че светло
Их, че гадно
Слънце, болка бясна във главата
Кво ли беше некво нещо странно?!

(сама незнам какво съм писала, сериозно..
малко ме е срам да го побликувам, ама карай да върви)

За Теди

Събуждам се пак
Чашата с кафе до мене е, чака
Кутия цигари, почти е отворена
Дам, горчилка и сутрешни мисли
А погледът, той е зареян на някъде
Той е далеч, далеч от СЕГА
Лети се съзнанието, лети към безкрая
Не спира, и теб подминава
Ставам, болезнено трудно е
Както вчера, преди вчера и утре
Дари и не мисля, рутина, рутина
Книга в ръката ми, тиха музика
Думи отекват в съзнанието бързо
Бурно ме блъскат към нищото
Бурно, далече от звуците
Падам, безтегловността ме отвлича
Дали съществувам?
Незна, нехая
Мен нещо ме носи към нищото
Аз си отивам с безкрая
Туп.
Пак тук, аз жива съм
Догаря последна цигара
Реално боли ме
Не плача.

Егоизъм

Аз съм ужасно егоистична личност. Егоизмът ми блика на посоки понякога. И днес си стоях проста така мислеща.. какво е правилното и дали човек трябва да се раздава? Но защо?
Често пъти нещата не биват оценени и на околните не им пука особено. Всички те растат в развъдник хранени със злоба и завист.. тогава се влюбват в самите себе си и стават егоисти. Не виждат по-далеч от собствените си носове, а това ужажаеми не е нищо добро. В крайна сметка на света има много други хора, които имат собствени съдби, грижи и щасти(я). Мисълта ми е, че егоизмът ни пречи да се радваме на останалите или пък да се чувстваме зле заради тях.. което е добре или не? Съмнявам се. Да обичаш само себе си е далеч по-скучно и сиво. На млада възраст нещата не са толкова откроени.. съученици, колеги наоколо - внушението за близост и приятелство е по-силно. Но след известно време човек все повече започва да се чувства самотно. Защо ли? Защото поради нежеланието си да съпреживява нещата с останалите се е отказал и от тяхното желание да го правят и така всичко е сиво. Не е дори бяло или черно - в такъв случай би било успокоително.
Но по дяволите.. не е ли всичко егоизъм? С това да помагаме на другите ние помагаме първо на себе си. Обичаме за да сме обичани. Харесваме за да сме харесвани. Помагаме за да ни се помага... Загубата на личния ни комфорт е къде-къде по-тежка от загубата на материалното.
Представете си следната ситуация: вие събирате пари за жилище и в един немного прекрасен ден идва ваш близък приятел и ви казва, че е изпаднал в страшна беда, че цялото семейство трябва да се крият... Накратко, необходима му е сериозна сума, която той, разбира се, ще се постарае да ви върне – когато успее да се справи с проблемите, да си намери нова работа и т.н. Вашите действия? Може да се престорите, че нямате никакви пари и да го отпратите. Ако това не наруши вътрешната ви хармония, вие, естествено, така и ще постъпите. А ако разбирате, че новият ви апартамент е много по-малка ценност от съдбата на приятеля ви? Ако искате да помогнете на близък човек, ако самата мисъл, че сте го оставили сам в бедата, е непоносима за вас? Тогава, естествено, ще му броите исканите пари. Купувайки си по този начин на самия себе си душевно спокойствие.
Това е навсякъде около нас.. и би ли трябвало да съществува. Навярно.
Но пък.. ако всички живеем "за останалите" ... тогава каква е собствената ни цел? На кого трябва да угодим? На любимия, на родителите, на останалите хора около нас или на самите себе си? Не е ли толкова по-важно НИЕ да се чувстваме добре, а не околните. Или и двете? Не съм особено наясно. Има ли вариант, при който всички са щастливи? Не. Ами тогава?
А обичаме ли себе си? Или обичаме другите за да ни обичат те тъй като не сме пълни с достатъчно егоизъм за да си даваме любов? Странно, нали? Кой знае...
Какво да направим? Да поставим себе си на първо място, да сме егоисти.. или да се отдадем на останалите? Нито едното ако питате мен.

Следва продължание..

Мнения?

Защо

Не слушам вече, аз не чувам
Не искам да познавам този свят с тъга
Защо ли често се налага
На дълъг път да тръгваме пеша
Оглушавам аз и ослепявам
Горят ме бавно злостни думи
Гори ме мен злостта в очите ви
Защо пак питам...
Неможе ли така:
Всеки мъничко да се усмихне
Да прегърне тук света
Неможе ли замалко само
Да не бъдем егоисти
Неможе ли рамо до рамо
Да вървим и да сме близки
Пак питам аз защо
Не, няма нищо невъзможно
Но не е каквото искам
...